Още при първото ми дете имах силното усещане, че не съм за него човек, от който трябва да научи нещо, а само най-добрия му приятел, който: първо - плътно е до него, но не винаги, а само когато то самото има нужда, второто - винаги е на негова страна в играта на живота. Това откритие в началото противоречеше на логиката ми и на това, на което ме бяха учили, но с времето, колкото повече се осмелявах да го подкрепям искрено и без резерви, ми стана ясно, че това е невероятна тактика за създаване на доверие - на-най-най-ценното отношение между хората. И дори се появи следния резултат - детето само започна да вижда грешките си и само да търси начин да си ги поправя, да се чувства силно да го прави само поради факта, че има поне един човек, който е зад него. И третото - винаги го направлява според опита си, но не и наставлява, защото практическия ми опит може да е по-голям поради годините, но вътрешния опит - не винаги. Има ситуации, в които детето реагира с природна мъдрост, както я наричам , с някакво "вродено" знание. Демонстрирането на уважение към тази негова мъдрост и своеобразно знаене е втория силен коз за създаване на доверие.
Ще се радвам да науча и още неща от вас, защото ученето на правилни взаимоотношения , особено с децата, е безконечен процес.
Автор
Тема: Какво научихте/научавате от децата си? (Прочетена 2938 пъти)