Формат за разпечатване

[Людмил]

Здравейте!
Захванал съм се да събирам приказки и филми за деца САМО С ПОЛОЖИТЕЛНО послание в тях. Без зли магьосници, без мразещи мащехи, отсечени глави на змейове, разбойници, злодеи, кражби, завист, отмъщение, омраза, пребити лисици и кумчо-вълчо, защото били "зли" и прочее синоними на злото, които днес са заразили детската литература.

Като пример за положителни приказки мога да посоча старата книжка "Японски приказки" където лошите герои накрая се разкайват и стават добри.

Пример за изцяло положителна анимация са сериите на Франклин и някои серии на Грижовните мечета.

Моля всеки, който е попаднал на такива да сподели тук заглавия за библиотечката.

[Milena]

Поздравления за идеята,
обаче май ние ще трябва да започнем да правим филмите. Аз до сега издържана екранизация срещам само при Дисни , въпреки,че ако няма зло, няма и сюжет, дори ми се налага да обеснявам- как заради 1 лошотия добрите цял филм полагат усилия.
А дъщеря ми пита-" Защо във филмите се бият, децата ги гледат, а после не им дават да се бият......защо големите лъжат децата си, че има мечки и вълци и ще ги изядат..............защо карат децата си да вярват на измислени истории, а после пък им казват, че не е вярно..............и т.н.
С книжките нещата не стоят по-добре.
Ако це сложи такъв филтър ще има ли какво да мине през него?
И аз се включвам към любопитно чакащите  за "попадения".

[Людмил]

Ето моят списък с проверени филми с положително послание:
Франклин

• Епизоди 1-5
• Епизоди 6-10
• Епизоди 1-20
• Епизоди 21-26
• Франклин и зеленият рицар
• Чудната коледа на Франклин

Oт филмите на Дисни, които съм гледал, за съжаление, единствено "Бамби" има нужната чистота.

За сваляне на някои от посочените горе филми е нужен Торент клиент, като BitTorrent
Гора Самоцветов

• Про Василия Блаженного
• Егорий Храбрый
• Заяц-слуга
• Мальчик с пальчик
• Соловей
• Жадная мельничиха
• Козья хатка

Маша и Медведь

• Сам в къщи
• Картина с масло

[Zina]

Много хубава тема! Аз избягвам да чета на детето ми стандартните класически приказки - толкова много насилие... виждам, че и той трудно ги възприема и често се налага да поизменям случките и края /напр. Хензел и Гретел..... които Злата ВЕЩИЦА отглеждала, за да изяде..../
Ние сме истински любители на ФРАНКЛИН - Всички книжки!
Бих добавила и  Dora the Explorer - уви няма книжка
И Приказките за Града на Скейтбордите - изчели сме ги с удоволствие и чакаме още .. : www.theskateboardcity.blogspot.com - много ведри, позитивни, четат се с лекота и винаги имат положителен край  образователни и еко - възпитателни  изобщо браво на мамата, която ги пише за своя син!
Ще продължа списъка с класика като Приказките за Зайчето Питър, разбира се и Мечо Пух

[Мирена]

Открих още една изцяло положителна приказка на Андерсен, което е изключително рядко, да не кажа, единствената: Каквото стори дядо — все е хубаво

[Мирена]

Ето едни сибирски приказките от една общност, където задължително условие е освен да отглеждат децата си с любов, но и да нямат допир до никакъв род агресия, дори и когато родителите им се карат, да го правят с положителна настройка, а не с нетърпение и неприемане, не дай си боже с гняв и осъждане на постъпката на детето.
Ето част от тях - тези са за най-малките:

Вълшебното ковчеже
Мили деца!
Днес ви очаква среща с героите на удивителните истории, написани от Леся Борисова. Леся често навестява своите приятели – обитателите на Приказната Гора. Тя внимателно наблюдава горския живот, запомня всичко най-интересно и после го записва в своята вълшебна тетрадка. Така се раждат приказките, които тя дарява на своите децa.
И така – приятно четене!

Приказка за това, как Анечка за пръв път узнала какво е доброта
Малката Анечка е на шест години и като всички деца й се иска всичко да знае.
Веднъж нейната майка й казала: „Анюта, ти трябва да порастеш добро момиче. Добротата е най-важното качество в човека”.
Анечка седнала под любимата си брезичка и се замислила: „Какво е това доброта? Може би това е моята брезичка?”
Тя обърнала поглед към брезичката и я попитала:
--Ти ли си добротата?
--Не, аз съм си брезичка. Другаде трябва да търсиш добротата – бил отговорът.
Тогава Анечка повикала любимата си котка  Люся и попитала и нея:
--Люсенка, може би ти си добротата?
--Мърр, мяу, не, Анечка, аз съм си котка. Другаде трябва да търсиш добротата.
Тогава Анечка изтичала при своята любима рекичка-сестричка, приседнала на брега и й говори:
--Рекичке-сестричке, как да стана добра, като не зная какво е това?
Изведнъж от водата се появила жена, цялата сребриста-сияеща, а косите й като водопад струят.
--Анечка, добротата в хората трябва да я търсиш, трябва да я усетиш у тях.
--А как ще я усетя?
--Ето как. – Нечия нежна ръка погалила Аня по главичката и необичайна радост се разляла в сърцето й. Анечка се обърнала и видяла мъж в бял хитон. Гледал я с такива удивителни очи, че й се приискало просто да полети от щастие. Той й казал ласкаво:
--Не тъжи, Анечка, всичко при теб е наред. Добротата, това е грижовност. Помниш ли как вчера ти помогна на мама да обели картофите; а на братчето си Иванко даде своите боички да порисува, също и любимата си четка; а на съседското котенце извади трън от лапичката; и още даде на момченцето Миша своята вкусна баничка, а на самата теб толкова ти се ядеше, но ти си помисли, че на него повече му се иска.
--Но каква доброта е това, това просто е моят живот? – учудила се Анечка.
--Ами добротата е точно ежедневния живот в добрите постъпки и в загрижеността за някого.
--Излиза, че аз вече имам доброта? – все така учудена питала Анечка.
--Всеки човек я има, само че не всеки може да отвори вратата на сърцето си.
--Тя и дом ли си има? – не преставала Анечка.
--Има. Той е в сърцата на децата и на възрастните.
--Как да помогна на хората да отворят тази врата? – не се успокоявала Аня.
--Трябва да правиш колкото можеш повече добри дела – отвърнал същият добър глас.
--Тогава ще се старая! – с усмивка произнесло момичето.
А човекът докоснал още веднъж Аничкината главичка, помахал й с ръка и се издигнал във висините.
Анечка дълго, дълго му махала с ръка. В сърцето й заживяла удивителна топлота, а устните й шепнели:
--Ще се старая, добри Човече! Чуваш ли ме, ще се старая!
„А как се казва? – помислила си тя. -- Не попитах за името му”.
--Наричат го Добро Сърце! – казал й вятърът.
Анечка, без да се обръща, прошепнала:
-- Добро Сърце!

Приказка за червените бузки
Майката на Анечка е просто чудесна. То е защото тя все прави по нещо удивително: ту обяд приготвя, ту шие, ту подрежда къщата толкова чудно, че който влезе у тях, му става топло и уютно. Но най-много на света Анечка обича, когато майка й бродира и заедно с това разказва приказки!
Много често и Анечка взема иглата и парче плат и започва да бродира нещо интересно, тананикайки си любими песнички. За своите шест години тя успя да избродира много красиво килимче с причудливи цветя и го окачи в Къщата под Бюрото, където живеят куклите. И разбира се, там веднага стана уютно и красиво!
Искам да ти кажа под секрет, дете мое, че Анечка много обича играчките си. Тя много внимателно и нежно ги взема в ръце и винаги ги пита: „Уютно ли ви е, топло ли ви е във вашето ъгълче?”
Трябва да отбележа, че във всеки ъгъл на стаята й живее някой. Така до шкафа живеят нейните детски книжки, които тя чете на децата си – Куклите, а самите Кукли са си намерили мястото в Къщата под Бюрото. Под Полицата с книгите живеят Животните, които, заедно с Анечка, често ходят на гости на Куклите, за да послушат приказки.
Ето такива са те – Анечка и чудесната й майка!
Една вечер на гости им дойде леля Оля с малкия си син Миша. Миша много обича да си играе в Анечкината Куклена Къща под Бюрото и разбира се, децата веднага отидоха в детската. След десет минути обаче учуден, Миша дойде при Анечкината майка и каза:
--Лельо Маша, какво се случи с Анечкините бузки? Те толкова се зачервиха, като да е болна.
Майката отишла в съседната стая, след няколко минути се върнала и попитала:
--Мишенце, а вие за какво си говорихте?
--Когато отидох при Куклената Къща, веднага забелязах новото килимче. Много ми хареса и казах това на Анечка. В този момент бузките й станаха едни такива червени. Помислих да не се е разболяла и дотичах при вас.
--Мишенце, това не е болест. Това се нарича скромност, -- казала леля Маша, – и е от това, че тя сама избродира килимчето.
--А защо от тази скромност  толкова почервеняват бузките? – учуден попита Миша.
Разбираш ли, Мишенце, в човека има такова качество – ако го хвалят за нещо в очите, на него му става неловко и неудобно; и от това неудобство се изчервяват бузките, а понякога и ушичките.
Миша за минутка постоя замислен, после изтича в детската стая  и от прага каза на Анечка:
--Анечка, извинявай, че те смутих, хайде просто да си поиграем.
--Хайде! – зарадва се Анечка.

Къщичката на веселото джудже Тим
През този ден Леся дълго се разхождала из гората и разбира се, се уморила. И както се уморила, така и прилегнала до един храст. И както прилегнала, тъй и дочула тихичко гласче: ”Влез, заповядай моля.”
Учудила се Леся – „Като че ли наоколо няма къща, където да вляза” и същото добро гласче отговорило на мислите й: „А ти под храста надникни”.
Навела се Леся и ахнала. Гледа – стои си там малка къщичка, навярно не повече от метър висока. Има си и прозорчета, и покрив. Ах! Какъв покрив, просто необикновен – направен на стъпалца, а на върха му – синьо кълбо и от него излизат златни лъчи. А на всяко стъпало цветя растат и целият покрив прилича на пъстър килим. А прозорчетата на къщичката –кръгли с ярко оранжеви дървени рамки, а самата къщичка – зелена, така че от страни прилича на полянка с две цветчета. Вратичката резбована с различни цветя и животинки. А в средата…
Ой! Какво е това? Малко човече с калпаче. Стои си на вратата, усмихва се и говори нежно: „Какво има? Гладна си, уморена си, а не влизаш!”
А Леся от удивление забравила за умората, и за глада забравила. Изведнъж проговорила и вратата. Да, да. Няма грешка. Това била именно вратата и с причудливия си глас тя произнесла думите:
--Е, влез де!
Леся, забравяйки за всичко на света, изведнъж си представила, че е в тази приказна къщичка и както си го представила, тъй и се озовала вътре.
--Здравей, заповядай моля! – казал нечий скърцащ глас. А после, един по-тънък и нежен:
--Много се радваме да те видим!
А след него един вече съвсем ласкав:
--Разполагай се, където ти харесва.
Леся внимателно пристъпила в дневната.
--Вижте колко тихо стъпва, ласкаво и нежно! – произнесли заедно всички гласчета.
И тук тя отново чула:
--Не се стеснявай и не се удивлявай. Къщичката умее да разговаря с хората. Първо ти говореше пода. След него – чинийката, после – чашката, онази светлосинята на бели цветчета и с розов кант.
Леся се обърнала. Пред нея стояло малкото човече с червено палтенце и  зелено калпаче. 
--Аз съм веселото джудже Тим, -- представило се то. – А ти си разказвачката на приказки Леся. Много се радвам да те видя в дома си. Позволи ми да те почерпя с баничките, които преди малко донесе котаракът Мърко и да ти разкажа неговата чудна история.

Чудната история на котарака Мърко
Отишъл веднъж котаракът Мърко на разходка в гората. Взел си и кошницата с банички и гевречета. „Ще се поразходя, ще си почина и сладко ще си похапна.” -- мислел си той.
Разхождал се, разхождал се, гонил пеперуди, но така и не хванал нито една. Уморил се и решил да похапне. Постлал салфетката с баничките и гевречетата. Седи и се облизва. Изведнъж се обръща, а там, в храста, малко вълче – седи и също се облизва. „Няма да ти дам – помислил си Мърко – за мен едва стигат”. Вълчето като че чуло тази мисъл, обърнало се и се скрило в гората.
Мърко се наял и легнал да поспи. Спи си той и изведнъж завикал: „Ой-ой-ой!” – на носа му паднала една шишарка -- горе на елхата катеричката Ленка обядвала и я изпуснала. Котаракът Мърко решил да я хване,  покатерил се и я подгонил по дървото, после по другото…
И така – скачат из гората котаракът Мърко и катеричката Ленка -- от дърво на дърво, като че си играят на гоненица. Изведнъж Ленка като скочила далеко-далеко, през  две дървета на трето и изчезнала. А котаракът не може да скача толкова. Поскачал насам-натам -- Ленка я няма. Тогава седнал на един клон и се успокоил. Седи, мечтае си…
Внезапно се сетил: „Къде съм?” Местата непознати, не може да надуши по миризмата пътя за връщане, защото е дошъл дотук горе по клоните. И тръгнал да търси пътя по земята наслуки.
Търсил един ден, втори, вече започнал петия ден, а Мърко само тревички успял да хапне. Легнал под един храст и си мисли: „Защо ми се случва това? Не си спомням да съм обидил някого?” И внезапно сякаш някой му подсказал: „На вълчето не даде баничка, сега и теб никой не иска да ти дава храна”.
Засрамил се Мърко: „Как стана това, та аз никога преди не съм бил алчен”. Веднага започнал мислено да иска прошка от вълчето… и тогава усетил – нещо му капе на носа. Леко отворил очи и гледа: лежи в някаква къщичка и нещо му капят в устата.
--О, това е вълчето – удивил се той. – Прости ми, вълченце!
--Май се събужда – казало джуджето Тим.
--Да, -- казало вълчето. – Съвсем се беше заблудил. Намерих го под стария бор, докато го търсех да му дам кошницата с гевречетата. Той я изгуби, когато подгони катеричката Ленка.
След петте дни котаракът Мърко отново скачал след пеперудите, но вече не да ги лови, а просто на игра.
Този ден майка му му изпекла банички и го повикала да обядва, а той поискал кошницата си и отнесъл баничките до къщичката на джуджето Тим. Оставил ги пред вратата, написал бележка: „Тим, моля те, нахрани някой гладен” и доволен се върнал у дома.
Същия ден Леся дълго се разхождала в гората, огладняла, случайно се запознала с къщичката на джуджето Тим, изслушала тази история и опитала същите вкусни банички.
„Благодаря ти, Мърко, за загрижеността към горските пътници!” – мислено поблагодарила тя на котарака.
А след като си починала и се похапнала, джудженцето Тим й предложило да  чуе и още една история.

Приказка за това как тъмното облаче решило да скара Иванко, Митрошка и тяхната добра сестричка и как завършило всичко това
В едно чудесно семейство живеели двете братчета Иванко и Митрошка и малката им сестричка Анечка. Задружни били децата, помагали си във всичко. Особено много се грижели за малката Анечка, която била на четири годинки и половина. Братчетата й се стараели и да я хранят, и да я обличат, и да си поиграят с нея, и да я приспят с приказка. Анечка също много искала да бъде грижовна също като братчетата си, затова всяка вечер измивала ботушките или обувките им и всеки път вдигала очички към тях и ги питала: „Добле ли е?”
Ето че веднъж тъмното облаче разбрало за тях. Както знаеш, дете мое, тъмното облаче е най-големият пакостник на Майката Земя. То като гъбка попива в себе си всички недобри неща, които хората вършат и от това расте. А ако някой направи нещо хубаво, то малко помалко се смалява и накрая се превръща в маргаритка. Така че ако около къщата ви има много маргаритки, значи там се е стопило тъмното облаче.
През този ден облачето било доста слабичко и почти разтопено: „Нима хората започнаха да вършат само добри дела? Дали няма съвсем да смаля и да изчезна? Ох, ох”.
И то веднага намислило: „Трябва да скарам тези добри и задружни деца. Скоро те ще получат подарък: едно блокче, едни боички и една четка. Може би ще се скарат, защото и тримата едновременно ще поискат да порисуват”. И облачето потрило доволно лапички.
И наистина сутринта дошла на гости леля Роза и им подарила едно блокче, едни боички и една четка. Децата благодарили за подаръка и на всяко от тях веднага му се приискало да порисува. Те замълчали  и изведнъж малката Анечка казала:
--Иванко, ти толкова хубаво можеш да лисуваш зайче и кателичка; моля те, налисувай ми ги.
А Митрошка добавил усмихнат:
--А на мен нарисувай веселото джудже със Синята Звезда.
Иванко казал:
--Добре, ще ви нарисувам, но първо ти, Митроша, направи фона – кой сезон искаш да бъде?
Анечка казала:
--Може ли лято?
--Разбира се, -- казал Митроша. -- Хайде Анечка, започни да рисуваш тревата, а аз ще нарисувам облаците с подострена пръчица, аз умея да рисувам с пръчица.
А Иванко добавил:
--Аз пък мога с тънка кибритена клечка.
--Тогава хайде, да вземем един голям лист от блокчето и да нарисуваме заедно картина за рождения ден на татко! – възкликнал Митрошка.
Децата дружно рисували, рисували, чак до вечерта. Когато майка им и баща им се върнали от сенокос, на стената висяла  картина, по която весело пърхали пеперуди, цъфтели цветя, зеленеела трева, в небето сияело ярко слънце, а от гората идвали към къщичката зайче и катеричка и носели в лапички Синята Звезда с букет маргаритки. А в небето с разноцветни облачета пишело: „На милото ни татенце”.
„Колко са задружни, -- помислило си тъмното облаче, -- трябва бързо да се отдалеча от тях,  а то съвсем ще се смаля”.
Ето, дете мое, каква интересна история ми разказа Синята Звезда, която през целия ден даряваше радост на всички. А ти винаги ли споделяш нещата си с приятели.
 
За хамстерчето Хами и катеричката Ленка
Днес Леся отново попаднала в приказната гора. Първа я посрещнала Свраката Белогушка”
--Здравей, Лесенка! Бързам да ти съобщя: катеричката Ленка си намерила нов приятел: хамстерчето Хами.
--Я-я, разкажи ми повече! – помолила Леся.
Свраката само това и чакала. Седнала удобно на един клон , пооправила бялата си шапчица на зелени точки и заразказвала подробно и обстоятелствено. Даа, Свраката много обича да разказва. Ето какво доверила днес на Леся:
--Летя си аз из гората и гледам: хамстерчето Хами минава по дънера през вълшебния ручей. Върви си и си сумти нещо. Помислих си: накъде е излязло в тази жега? Наверно е ходило за мишкино зрънце, носи го в уста и сега се връща в къщи.
Върви, пъшка, трудно му е, но не изпуска зрънцето от устата си. Изведнъж спря, постоя, въздъхна и сви встрани. А аз  -- след него. И тогава чувам: „Ох, ох-ох”, -- някой пъшка. Гледам, а на елхичката катеричката Ленка -- виси надолу с главата. Рокличката й се закачила  за един сух клон, а тя виси и въздиша. Хами изплю от устата си зърното и пита:
--Ти какво – играеш ли си или без да искаш си увиснала?
--Без да искам, -- отвърна Ленка.
--Тогава ти е нужна помощ, а аз не мога да се катеря.
--Ти повикай мама, ние живеем ей там, до ручея, през пет бора от тук.
--Добре, отивам, -- каза Хами и бързо, доколкото са му силите, затича обратно към ручея.
Като намери петия бор, заудря с лапичката си по дънера на дървото и завика: „Ленкина майчице, покажи се, Ленкина майчице!”
Ленкината майка си била в дупката, чакала Ленка за обяд и си мислела: „Къде се бави толкова? Обикновено не закъснява.” И тогава чула:
--Ленкина майчице, къде си?
--Странно, сякаш някой ме вика, -- си казала тя и надникнала от дупката.
--Вие ли сте майката на Ленка?
--Аз съм, какво има?
--Там Ленка си закачи рокличката за един клон и виси, а аз не мога да се катеря.
--Добре, добре, да побързаме, -- скочи тя на земята и хукнаха заедно към Ленка.
Майката бързо свали дъщеричката си от клона, а Хами отново напълни устата си със зърното и се запъти към къщи. Ленка го настигна, хвана го за лапичката и му каза:
--Благодаря ти, Хами. Ако искаш ела ми на гости и ще бъдем приятели; сега знаеш къде живея.
Хами само кимна с глава и запълзя по дънера през ручея. Той не забрави поканата на Ленка и след няколко дена като тръгна пак за зрънце, мина през нея. Катеричката много му се зарадва:
--Хами, аз отивам на танци. Искаш ли да дойдеш с мен?
--А какво е това танци? – попита Хами.
--Да вървим, там ще видиш.
На Хами, естествено, му стана интересно и веднага се съгласи.
Нали си спомняш, Леся, че катеричката Ленка се сприятели с момченцето, което много често идва в гората при нас и ни свири със свирчица, а Ленка танцува под звуците й.
Те излязоха на края на гората, а там под борчето седи същото момченце и свири нежна-нежна мелодия. Ленка извади от джобчето си кърпичка и затанцува. Хами удивен гледаше ту нея, ту момчето, защото за първи път виждаше човек и то толкова отблизо.
Отначало нещо го спираше да се присъедини към катеричката, но ето, че зазвуча мелодията на очарователен валс и сякаш танцуваше и се въртеше не само Ленка, но и всички треви и дървета наоколо. При този вихър Хами не можа да се въздържи, изскочи на пътечката и затанцуваха заедно. Само че хамстерчето не може да изнася крачето си встрани и вместо това все пада, но това никак не го натъжаваше. Паднеше ли, отново ставаше и продължаваше да танцува.
--Това е, -- завършила разказа си Белогушка. – Отивам да разкажа и на другите.
И отлетяла толкова бързо, както се и появила. Леся още дълго седяла в края на гората и се усмихвала.
--Интересно, що за мишкино зрънце е това? Не съм чувала за такова растение.
--За него ще ти разкажа аз, Лесенка. – Това бил нашият добър приятел –бръмбарчето Зеленичко гръбче. А какво й разказало то, ще прочетеш на другата страница.

[shm75]

Може би Полиана на Елинор Портър http://www.angeli-raja.eu/bulgarian/svetelna_knihovna/htm/bg/bg_kniha_pollyanna.htm

[Людмил]

Една добра приятелка го написа. Виж прикачения файл

[TauMaster]

..., щях да забравя за едни сериалчета, които са подходящи за всички възрасти, защото нямат говор и са много, много забавни. Френски по произход, направени много добре. Ето линк да разгледате:
http://rutracker.org/forum/viewtopic.php?t=591738 - това е първият сериал от 4 DVD-та, от 2006 до 2008 година.
http://rutracker.org/forum/viewtopic.php?t=4169386 - втори сериал от 2011.
Лично аз много им се радвам.

[shm75]

Паяжината на Шарлот /до колкото зная трябва да има и книга, аз само филма съм гледала/ http://www.imdb.com/title/tt0413895/

[lamqtacufi]

Тези приказки са от българската писателка Весела Фламбурари с която се запознах на скоро лично

ЦЕЛУВКАТА

  Имаше една целувка, която си търсеше дом. Да не си помислите, че беше някоя натруфена захарна целувчица? Не, тя беше истинска топла целувка, но някак не можеше да открие къде да се засели.
  - Ела при нас! - викаха й облачетата и се гонеха по небето.

  - Не, при нас! Ние сме мекички и само ще си лежиш! - подмамваха я тревичките.

  - Че какво? Ние да не сме твърди? А пък оттук се вижда цялата земя! - хвалеха се облачетата.
  Целувката съвсем се обърка.
  - Да-а-а. Ако отида при облаците, по цял ден ще летим над земята. Ако пък остана в тревичките, все ще си спя на мекичко. Какво ли да направя? Къде ли е моят истински дом?
  И целувката все се чудеше, чудеше...
  Един ден всички облаци се събраха, покриха небето и заваля сняг. Бяла, сребърна ризница покри тревичките и те загубиха своята мекота. Целувката се уплаши. Облаците и тревите не бяха вече приятни и весели.
  - Какво пък, ще си намеря някое друго място! - реши тя и се разтърси.
  Крилата на птиците й помогнаха и най-после, летяла надлъж и шир, целувката уморена заспа в една купа сено.

  Събуди я детски плач. До нея, в сеното, плачеше едно бебе. Розовичко и доста гласовито. Целувката го погледна, усмихна се и скочи на челото му. Детенцето притихна изненадано, после се разсмя. Целувката най-после беше намерила своя дом. Тя запламтя върху челото на бебето, което подробно й обясняваше как се е родило.   
 
- Виж, виж - показа по-късно таткото на майката, - нашето бебе си има звезда на челото!
  - Ами да, нали е нашето специално, коледно бебе! - отвърна щастливо майката.

МАГАРЕТО

Имаше някога едно много старо и много ядосано магаре.
- Ден и нощ, напред-назад, напред-назад, с тежките чували на мелничаря! Няма ли най-после да ме вземат да нося по-лек товар?
Магарето толкова се ядоса, че въобще спря да работи.
- Ей - викна му от високото една звездичка, - ти ли си магарето, дето иска по-лек товар?
- Аз - вдигна очи магарето.
- Слушай - продължи звездичката, - Небесният господар си търси каручка с магаре, в която да товари облачета!
- Че за какво са му на Небесния господар облачета? - учуди се магарето.
- Как за какво? - усмихна се звездичката. - За да си търка гърба с тях, когато ходи на баня! Знаеш ли каква баня си имал?
   Казват, че цялата е в златни кулички! Непременно трябва да я видя и аз! Ти сега, приемаш ли работата, или не?
- Разбира се, че приемам! - отвърна щастливо старото магаре и подкара каручката към небето.
Ако и на вас се случи да видите Небесния господар, да кара каручката си с магарето високо, високо горе... Да знаете, че товари облачета, за да отиде на баня!

Водната капчица

  Имаше една водна капчица, която се страхуваше да не се изгуби. В училището за водни капчици непрекъснато я учеха да разпознава полезните растения от плевелите. Обясняваха й, че като й дойде времето, трябва да разпознае и да реши кого да полее, за да има полза от нея.
  - Ай, ай, ай – вайкаше се наум капчицата. – Ай, ай, ай, как ще стане това? Въобще не си го представям! Нали като полея някого, мен вече няма да ме има? Ще се изгубя завинаги. Иии… дали няма да ме боли?
   - Ние сме длъжни да поливаме! – отговаряха другите капчици от училището за водни капчици. – Какво толкова му мислиш, когато няма нищо за мислене. Ние сме родени, за да поливаме.
  - Неее, аз съм родена за нещо друго, нещо по-красиво! – упорстваше капчицата и един ден взе, че избяга от училището. – Ще тръгна да пътувам – реши тя. – Само така ще разбера има ли нещо по-добро от поливането. Капчицата се пусна по вятъра. Той, какъвто е щур, я понесе надалеч, надалеч…   
 
 - Урааа! – запя си малката капчица. – Аз съм свободна! Вятърът я носеше, въртеше, преобръщаше… Капчицата се умори и заспа. Изведнъж нещо каза “цоп” и я събуди. Стана й приятно хладно.
  - Това е живот! Няма растенийца и цветенца, както в училище! Капчицата заплува. Цял ден се забавлява, танцува, подскача. Привечер, уморена, запита реката: – Ей, рекичке, накъде сме тръгнали? – Да напоим една градина с череши – отвърна реката. – Олеле, и тук същото… Я да бягам, докато е време!
  Капчицата подскочи силно и пак тръгна с вятъра. – Вятърничеее! – викна му тя. – Искам да отида до морето! И още на другия ден капчицата вече си играеше със слънчевите лъчи, които се спускаха над сините плисета на морето. Гонеше се с другите капчици, закачаше се и пръскаше искри… Така мина лятото. Брегът опустя. На нашата водна капчица отново й доскуча.
  - А сега накъде? – помисли си тя. – Вече не съм и за поливане, нали станах солена? Уф, тъжно… Но не съжалявам! Сега в мен има нещо от лъчите на слънцето, от лудите целувки на вятъра. Май е време да си почина… Капчицата, която се страхуваше да не се изгуби, се огледа.
  Хареса си една мида и се вмъкна в черупката й. Беше добро място за почивка. После гушна едно малко пясъчно зърно вместо възглавница, сви се и заспа. След много, много години в същата мида откриха красива бяло-синя перла.   

ТОПЧО

Топчо беше едно лениво паяче. Дори си го знаеше. Но това не му пречеше, защото си имаше мама.
Но през пролетта мама изчезна. И стана лошо. Бр-р-р! Топчо ходеше нагоре-надолу по мрежата и всеки път откриваше нови дупки. Не можеше да вземе решение, какво точно му се иска... Дали не трябваше да я закърпи или просто да я остави и да си направи друга. Или да тръгне на пътешествие. Или да се научи да свири на цигулка като щуреца, или да стане художник по вълнените шалчета, или... или... или...
Топчо тръсна глава. Винаги ставаше така... Тръгваше от въпроса с мрежата, но в крайна сметка мислеше за всичко друго, освен за нея. Реши да попита чичо Бухал как да постъпи.
- Чичо Бухале, мрежата ми има огромни дупки! - обясняваше Топчо. - Какво да правя?
- Закърпи я, моето момче! - отсече бухалът.
- Да, но когато седна да мисля, че трябва да я закърпя, в главата ми влизат хиляди други мисли и тази за кърпенето избягва - оправдаваше се Топчо.
- Защото правиш нещата погрешно, Топчо! Първо хвани здраво мисълта за кърпене. После започни самото кърпене на мрежата и чак след това можеш да пуснеш и всички други мисли на свобода, те няма да ти пречат вече. Разбра ли?
- Ще опитам! - обеща Топчо.
И още същия ден опита. Но отново не успя.
- Е, тогава чакай зимата, тя ще ти помогне! - отвърна на новите му въпроси бухалът.
- И с какво ще ми помогне Зимата? - помисли си паячето на връщане.
Но зачака.
Първо заваляха дъждове. Топчо чакаше зимата. После опадаха листата на дърветата. Топчо чакаше зимата. Нали зимата трябваше да му помогне!
После стана страшно студено. Заваля стегнат и мокър сняг. Студ! Топчо се мъчеше с крачета да запуши дупките по старата мрежа, но все не успяваше. Студено, студено и още по-студено!
- Но какво чакам! - сепна се една сутрин Топчо. - Я да си поправя мрежата!
И заработи бързо и здраво. Запуши дупките, дори изплете един вътрешен пласт мрежа. Доста време му беше нужно, но накрая свърши работата. Сега му беше топло и той заспа успокоен.
Чичо Бухал надникна от хралупата си, видя поправената мрежа и извика с малко попрегракнал глас.
- Нали ти казах, че зимата ще ти помогне!
Но Топчо спеше сладко и не го чу.

 ПРИНЦЪТ НА СЪНИЩАТА

Той е Принц на сънищата. Може да те накара да заспиш, както си ядеш шоколада или точно когато те изпитват по математика. Той е толкова невероятно изкусен в магията си, че потопи един цял град в сън, навръх градския празник. Заспаха музикантите, както си биеха чинелите. Заспа кметът, по средата на тържествената реч. Заспаха въртележките и люлките от лунапарка. Заспа дори камбаната на градския часовник, както си се поклащаше от вятъра.
Принцът на сънищата никога не се шегува. Бляновете му са лекокрили, тайнствени и странни. Веднъж той накара една черна дупка да сънува, че е блестяща звезда. Една трънка само спеше, защото в съня си се виждаше като коледен венец. А едно плюшено зайче въобще престана да се събужда, защото непрекъснато сънуваше, че е живо.
Той е Принц на сънищата. И в неговата страна бездомното момиченце става принцеса. Гладният гощава приятелите си, а човешките битки отведнъж секват. Защото Принцът на сънищата също сънува.

НЕЩОТО В ТЪМНОТО

- Хопа! Аз май се родих - каза едно нещо в тъмното. - Няма ли кой да ми изръкопляска?
- Добре, нека първо те видя и тогава ще ръкопляскам - отвърна слънчевият лъч и огря тъмното.
Но там нямаше нищо.
Хм, изчезна! - удиви се слънчевият лъч и се отдръпна.
- Е, е, аз отново се родих! - чу се пак от тъмното.
- Но къде беше преди малко? Аз дойдох да ти ръкопляскам, а там нямаше никой, даже и тъмно нямаше.
- Така е, защото аз съм си НЕЩО В ТЪМНОТО и толкова... Без тъмното ме няма.
- Тогава няма да ти светя в очите. Ще си стоя от моята страна и пак можем да си говорим - прошепна слънчевият лъч. - Ето, аз ти казвам: Честит Рожден Ден, Нещо там в тъмното!
- Благодаря ти - отвърна Нещото в тъмното. - Наистина, ти си приятел!

ДЕТЕЛИНКАТА, КОЯТО ИСКАШЕ ЧЕТВЪРТО ЛИСТЕНЦЕ

Рано сутринта една малка трилистна детелинка кихна силно и гневно:
- На какво прилича това? Никой не ми обръща внимание! Никой не ме забелязва! И защо? Защото имам само три листенца. Ще трябва да отида на лекар и да рабера как да ми порасне четвърто.
Лекар в градината беше Мотиката. Нищо не можеше да я спре, когато лекуваше цветята от плевелите.
- Госпожо Мотико - проплака трилистната детелинка, - толкова съм нещастна! Кажете, моля, как да ми порасне четвърто листенце, за да мога и аз да се радвам на всеобщо внимание?
- Глупава си ти, това ще ти кажа! - отговори Мотиката. Виж се - живееш, зеленееш, поливат те, никой не те закача!..
- Е, да, но... - въздъхна трилистната детелинка, - но четирилистните...
- Глупава! Това е четирилистната детелина - прекъсна я Мотиката. - Ти знаеш ли какво става с четирилистните ти сестри, след като ги откъснат?
- Не - промълви трилистната детелинка.
- Така си и знаех! - продължи Мотиката. - Увяхват за два часа и никой не се интересува от тях. Ти такава съдба ли искаш?
- Не-е-е... Аз... - обърка се детелинката и млъкна.
Млъкна и повече никога не заговори за своите мечти. Но от време на време, в съня си, се виждаше с четири листенца и това я караше да потръпва от радост.

ЗАПОЗНАЙ СЕ!

Тролчето се завъртя още няколко пъти около себе си и... седна тъжно на земята. Не знам точно как се сяда тъжно на земята, но то изглеждаше точно така - тъжно седнало на земята.
- Седем години учиш за магьосник - промърмори тролчето на себе си - и накрая, точно когато си получил магьосническата шапка, да вземеш да се изгубиш. Колко подло и колко глупаво! - Тролчето въздъхна с пълни гърди.
- Гора отляво! Гора отдясно! Гора в кръг! Гора нагоре! И нито едно познато листенце или камъче! Всички магии, учени седем години поред, не помагат... ами всичко наоколо е непознато и чуждо!
Въздъхна отново.
- Я все пак да опитам! - реши накрая тролчето.
- Абер-табер домине, кажи ми пътя, ти дръвце!
Дръвцето дори не помръдна.
- Това е! Не иска! Не ме познава и мълчи! Помощ! Помощ! Помощ!
- Тихо де! К'во си се развикал като лалугер в капан?! - пресече го един любопитен лалугер.
- Ами загубих се и такова...
- Няма такова-онакова! Доколкото виждам, носиш магьосническа шапка или се лъжа?
- Аха, не се лъжеш!
- Що викаш тогава?! Магьосничествай, де!
- Не мога... Магиите ми не хващат, когато не познаваш дървото!
- И за к'во ти е дърво?
- Високо е. Вижда над гората. Може да ми каже къде съм точно. Ако го познавах... Уви! Тук не познавам нито една трънка... Бях потънал в мисли, защото тъкмо завърших магьосническото училище и... съм вървял, вървял...
Тролчето въздъхна тежко:
- Ех, еххх!
- Магьосническо... училище, казваш, а?
- Да, да!
- Завършил си, казваш?
- Е, да, но...
- Не познаваш дървото, казваш?
- Точно! Това е то! Не го познавам и то мълчи...
- Леле, каква глава! Ти по пътеката ли дойде или от небето падна? Кат` не познаваш дървото, ми запознайте се, де!
След което лалугерът изчезна. Тролчето седеше втрещено на земята.
- Каква идея! Блестяща! Как не ми хрумна по-рано? Сигурно лалугерът е голям мислител и вълшебник по тези места!
Малко по-късно, след като се запознаха и дървото му посочи накъде да върви, тролчето подтичваше весело, крепеше магьосническата си шапка на главата и все още мислеше за мъдростта на лалугера.

[Людмил]

Сивопухчо
(приказка с продължение)
Имало едно време едно малко сиво облаче. И сега го има, само че е пораснало и помъдряло. То било много тъжно, защото белите облачета го отбягвали и не искали да си играят с него. А техните игри били така интересни! Ту си играели на гоненица с вятъра, ту се оставяли Слънцето да ги оцветява в разни краски или отивали да прегръщат някой висок планински връх.Колко много искало и то да е част от лудориите им. Но току облачето се приближало до белите облачета и те веднага се отдалечавали. Не можело да разбере защо все странят от него. Веднъж се разхождало над една планина. Планината, освен с величествени дървета, била дарена и с езера с кристално чисти води като огледала. Самотното облаче се загледало в отражението си и тогава разбрало защо белите му събратя не го искат. То било сиво! Натъжило се още повече. Не искало да е различно. Забързало към върховете на планината, покрити с ослепително бял сняг. Заринало се цялото в снега с надеждата, че ще успее да побелее, но не се получило. Опитало пак и пак и пак, но напразно. Сивопухчо започнал да плаче. Броди из небето и плаче. Преминал над много земи - планини и долини, села и градове. Решил, че не може да продължава така и се запътил към мъдрото Слънце за съвет. Когато стигнал до него, Сивопухчо през облачените си сълзи го попитал:
-Слънчо премъдри, моля те, помогни ми! Белите облачета странят от мен, защото съм различно от тях, не харесват моята сивота. А толкова искам да се сприятеля с тях. Чувствам се непотребно и някак малко! Кажи ми, какво да направя!
-Докато ти се луташе плачейки из небето, Сивопухчо - отвърнало му Слънцето - твоите сълзи бяха посрещнати с трепет и задоволство долу на Земята. Ти даде на дървета и храсти дългоочакваната от тях вода, напълни езерата и реките, от които пият животните, съживи със сълзите си увяхващите цветя. Дори ми помогна да нарисувам цветната пътека, която там долу наричат дъга. Всички се радваха на дъждовните ти сълзи. Все още ли мислиш, че си непотребно и малко?
-Наистина ли всичко това се е случило заради сълзите ми? - възкликнало облачето.
-Да, ти си дъждовно облаче - продължило Слънцето - и винаги ще бъдеш добре дошло от земите, над които валиш. И сега пак се замисли дали е толкова важно да се натъжаваш заради белите облачета.
-Благодаря ти много, златни Слънчо, че ми показа и една друга истина, която не знаех! - казало сивото дъждовно облаче и тръгнало ободрено.
От този ден нататък Сивопухчо сякаш се променил. Не му тежало страненето на белите облачета. Виждал свежестта, която носели дъждовните му сълзи долу на Земята и изпитвал неимоверно задоволство. Плачел, но вече не от мъка,а от радост. Много му харесвало да помага на Слънцето в рисуването на дъгата. Не всеки път се получавало, но когато станело, било спираща дъха красива картина. И знаете ли кое е интересното? Белите облачета забелязали промяната в Сивопухчо. Сякаш не бил вече толкова сив и толкова дъждовен. И сами се приближили до него и му предложили да си играе с тях. Оттогава сивото облаче и неговите събратя лудуват из Небето и дори си измислят нови игри. Сивопухчо, като едно прекрасно дъждовно облаче, плаче понякога, но от радост и от благодарност. Когато навън завали, вгледайте се в дъждовното облаче. Може да е Сивопухчо.

[Людмил]

Вълшебното ковчеже - детски вестник от общината на Виссарион. Бях се амбирицрал да ги преведем всичките, но не ми стигнаха силите.
Там се пишат наново приказки, песни, театрални пиеси и др. за да не се докосват децата до старата култура заразена с мерзост и насилие.