Добре дошъл/дошла, Гост. Моля, въведи своето потребителско име или се регистрирай.

Потребителско име: Парола:

Автор Тема: ПО „Е-3” ЗА 23  (Прочетена 855 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Людмил

  • Administrator
  • Hero Member
  • *****
  • Публикации: 612
    • Профил
    • Микроферма
ПО „Е-3” ЗА 23
« -: октомври 28, 2014, 10:43:43 am »

 
ПО  „Е-3” ЗА 23 

Човече, ако някой ми беше казал, че точно на мен ще ми се случи, щях да му скоча като на онази дропла от 10 а, дето се правеше на интелектуалка и набираше не знам к’ви си доброволци за не знам к’ви си еко-пътеки, за не знам си къде на майната си. Е, аз на  майтап я фраснах лекичко по челото, пък то цайсите й изхвърчаха и се потрошиха на  сол и... стана една дебела и то седмица преди края на учебната година... А, бе-е, не ме изключиха, обаче баща ми дойде в Английската за първи път, откакто сам той я е завършил преди сто години и... кофти, яко загазих, щото бащата е капитан на кораб и осем месеца го нямаше, а изтърсакът, брат ми, точно пред него взе, че проходи и всички „ох”, „ах” и „бащичко”, а мен, откакто  бебето се роди, вече никой не  ме забелязва – само „дай”, „донеси”, „изхвърли”... Пикльото бил „подобреният вариант”, пък аз съм се бил изтарикатил, пубер гаден и пъпчасал – не, че  го казват на глас, но аз си го знам... Е, беше ми се насъбрало, беше ми писнало и аз така, първосигнално си го изкарах на  оная, дроплата, де... Майка ми рев по цял ден, виновна, че ме била „изпуснала”, бебето квичи, а баща ми ме застрелва с поглед и аз съм в общи линии наясно, че ще ми се стъжни животът, щото когато си е вкъщи няма тън-мън. Те и за това от корабните агенции все него търсят  за дългите рейсове – щото е бетон и думата му на две не става... Обаче и директорката се заяде и  каза, че съм на косъм и много ми се събрало, пък съм само в 9-ти.. И аз к’во, навеждам глава, сумтя и тъпча на едно място като бик... После онзи резил да се извинявам на зубърката и то пред майка й  и баща й. После вкъщи пет дена  гробно мълчание – баща ми влиза-излиза, отива-връща се, рови в интернет, мама гони  бебето, щото то като бясно тича и пада, пада и тича, а аз – като в пандиз –  без мобилен, без скайп, без телевизор и без слушалки –  чистак гол –   първи Робинзон без Петкан, обаче все се ослушвам к’во ще става, щото усещам смерч и съсипня, освен това нашите две вечери ходят някъде и се прибират късно, ама с настроение,  а аз –  черен роб, гледам дребния, пък на него му никнат зъби и сменям нон стоп памперси. Схващаш ли? Обаче една нощ спя и чувам „ставай”, гледам пет без десет, до мен раница, дрехи и мама подсмърча и шепне нещо в ухото на баща ми, а той – „няма страшно”, „по-бързо, че долу чакат”. Ама кой чака – „ще разбереш”, а  майка ми зациклила като грамофонна плоча повтаря: „слушай татко си и умната – не си бебе”,  е то е ясно, голяма мъдрост изрече, пък и се опитва да ме целува. Аз, набрал като цирей, отварям в тъмното вратата на джипа да се тръшна на предната седалка, обаче опс – чичо ми се хили и казва: „заето –  ти си отзад” и аз сънен отварям задната врата и ... ченето ми увисва, мигам като наакан първолак и търкам очи, щото там седи онази дропла с цайсите и ми казва: „добрутро”...И аз, а-а да тръшна вратата след себе си, обаче баща ми мята белтъци и аз сумтя и с милион въпроса на езика, но с инат на замръзнал динозавър мълча и потегляме неизвестно в к’ва посока... Половин България спах и мълчах, но най-вече слухтях  к’во си говорят баща ми и чичо, и онази, дроплата – тя не била толкоз тъпа, а едни въпроси изпедепцва – да се чудиш кои енциклопедии е чела...  аз не съм задавал толкова въпроси на баща ми  през целия си живот, а той, няма да си кривя душата, е изрушкал всички океани и морета по света и вече два пъти праща за зелен хайвер сомалийските пирати...  Чак ме хвана яд, че онази става толкова гъста с родата, обаче явно само аз не знам къде отиваме и си трая... Спряхме, хапнахме, пикахме и пак потегляме, и аз, още съм горд, ама съскам тихо на кукумявката от 10 а: „ти що си тука”, пък тя, маха си новите цайси и ме фиксира – че тя не била толкоз грозна, „познай” и се хили, обаче не гадно, ами така... нормално и пак се возим и тя пита ли пита, сякаш биографията й е бедна, обаче не – щото в разговора й  с баща ми и чичо научавам, че тая, каката – Рени от 10 а, спечелила конкурс и ще ходи през есента в Америка за една година, свирила на флейта, тренирала тенис и освен английския праскала немски, чешки и руски. Как стават тия работи, бе, обаче мълча и мислено цъкам, щото минаваме покрай табелата на Плевен и аз съвсем изперквам, когато разбирам, че чичо ми трябва да се прибере сам, като си свърши работата в Берковица... После пак почивка, ядем и там, на масата в ресторантчето на прохода Петрохан, ме светват, че пеша ще се връщаме по маршрута „Ком-Емине”. Моля?! Аз не съм тъп, учил съм география на България и то на английски, як съм, пич, обаче забивам като стар лаптоп, щото знам, че през деня минахме над 400 километра с джипа, пък пеша - айде бе, не на мен, че аз по-дълго от нас до дискотеката пеша не съм вървял... Обаче всички сериозни и май няма майтап! Ле-ле! Тия са изперкали... Чичо каза „чао”, „умната”, намигна ми, стисна ръката на дроплата и отпраши с джипа, пък ние останахме с три раници и моето увиснало чене... Бащата обяснява просто и бавно като на чукча в МОЛ какво предстои, гледа само мен, щото на Рени явно всичко й е ясно и не й е за първи път, вади два чифта датщайнери, дава ни по едно шише вода, дъждобран и аз „не-не”, обаче - да  и поемаме към връх Ком.  Първо се перча и правя едни великански крачки, после до върха само пуфтя като парен влак и се потя като мандарин след чаена церемония и едва смогвам да псувам на ум. Допълзявам 20 минути след тях на върха и... к’во? Е, хубаво де, Ком! Чудо голямо! Камънак, голо, един паметник на Вазов, а Рени се вживява в ролята на провинциална актриса и рецитира: "Оттук окото волно, преграда не намира. Вселената пред мен, покорно се простира. Душата гордо диша. От тия планини умът към нещо светло, голямо се стреми!" Айде, бе, смешки! Е, хубаво де, гледка, е добре де, и слепият вижда оттук Берковица, Монтана... и половин България. Та, за к’во да ги взимам тези два камъка?! Много важно - традиция, даже няма къде да се изпикаеш... абе, още съм бесен, ама вземам два големи камънака, да си чукам главата с тях .. Как пък не - ще се снимам, ама айде от мен да мине. Обаче, готино е, това наум, разбира се, и мама да беше тук със ситния... Да бе, само те ми липсват... май съм слънчасъл... И после едно спускане  на два пъти хванах Рени за грейката, щото да не се търкалят цайсите й пак. Довлякохме се вечерта до хижа „Петрохан”, тръшнах се на леглото и чувам в просънца: „утре в пет”...Да, бе, да. Обаче стана точно така и въобще ми се губят следващите три дена - усещам само мускулна треска и адска болка в гърба от раницата: това хижа „Пробойница”, някакви Тодорини кукли и скали разни Лакатнишки, хижа „Тръстена” и моста над Искър, дето щях да падна - тотално ми се губят. Обаче баща ми и Рени – пей сърце, въобще не ми обръщат внимание и крачат като за великото преселение на народите. Едва, след като се събудих на хижа „Лескова”, се почувствах донякъде бял и вече можех да им покажа кой съм, обаче – ядец! Други ми разказаха играта – срещнахме едни пичове – за пръв път чух, че имало мототуристи – готини, яхнали  моторите  си, бичат метъл и цепят планината, където им кефне – нито потене, нито зор, обаче баща ми каза, че да я докараш дотам, първо трябвало на собствен ход да опознаеш живота и сякаш съм впрегатно добиче ми нахлузи раницата и вика, че не е лесно с две момичета в групата, макар Рени да се държала като юнга на трети рейс – тя се смее, а на мен пак ми завря чайникът и казвам наум всички онези думи, на които ще науча брат ми, като проговори... Обаче няма как и потегляме към хижа „Мургаш”. Баща ми, натоварен като шерпа, Рени забрадена като ханъма, върти глава като ветропоказател и дрънка нещо за маркировка, а аз се разсейвам и наблягам на краката й. Всъщност скоро загубих интерес, щото почна едно катерене, едно прескачане на паднали дървета, аз пак се потя и пия хаш-две-о, баща ми вика: „умната - това е сух маршрут”, обаче небето чу и като се почна – дъжд, дъжд до напикаване. Добре поне, че нямаше гръмотевици, щото Рени почна да разказва една драматична история като от турски сериал за светкавична буря в Пирин и на мен раницата ми увисна до коленете. По едно време Енциклопедията  взе нещо да предъвква и изплю камъчето –  от половин час нямало маркировка. Патка заблудена! Заради нея загубихме  още час и половина и най-накрая я открихме, но баща ми каза, че вече аз отговарям и да си отварям очите на четири, щото... аз си знам. После вървим, а с нас и една бяла мъгла като стена – протягам  ръката си и не я виждам от лакътя напред... Хвана ме шубето, а баща ми слага жълти очила като извънземен, дава ни да държим едно въже и вървим, вървим до посиняване, докато не се блъснахме в хижата. Аз пак паднах и заспах като заклан, а после научих, че хижарят бил голяма работа, а такъв чай никъде другаде нямало... На сутринта няма грам мъгла, но има вятър като за регата „Тол-шипс”, добре че ни духа в гърба и вървим на автопилот – даже ми стана готино – не знам къде съм – в Швейцария или по пътя за връх Мургаш и освен това се появяват изневиделица табуни с коне! Жестоко! Само по филмите съм виждал такива и докато цъкам като бомбен механизъм, Рени маха раницата, бавно се приближава до един чер дявол, дава му хляб, той пръхти от кеф, тя го тупа по врата и... А стига, бе –  яхва го като амазонка – без седло, без нищо... Баща ми едва успява да щрака с Никона и мале-е не вярвам на очите си, разби ме тая, размаза ме тотално... После се връща накефена, баща ми малко сърдит, щото с главата си отговарял за нея, обаче ми хвърля един поглед, който ми е доста познат и значи: „виждаш ли кой е голямата работа”, но си трая, щото... да не си го изкара на мен. После качваме и Мургаш, а горе, до метеорологичната станция на завет, Рени разказва една легенда за някаква блондинка, дето за нея умрял Мургаш. Едно време – може, вече няма такива задръстеняци да се доказват... Е, на връщане  вече малко си говорим, повече тя, аз още се надувам, ама поддържам разговора, пък баща ми вика да побързаме, щото пак щяло да вали... Абе не знам, ама дали на Мургаш, или някъде към прохода Витиня или Арабаконак, си загубих кофтито настроение и като ме обзе един кеф, една еуфория –  сякаш съм се друсал. Не че съм опитвал, честно –  не съм, ама смятах да го направя, даже казах на Рени и станах пишман, щото тя четири часа не спря да ме убеждава, че това е началото на края и че имало милиард и половина по-яки неща, които трябвало човек да направи в живота си. Че като взе да ги изброява, чак  и баща ми реши, че имал много да наваксва, а аз, освен че влязох в английската, и то благодарение на мама, дето денонощно ме натискаше, май нищо друго свястно не съм направил... Е, стана ми малко кофти, обаче Рени е готина, можеш да си дрънкаш с нея за всичко, върви като кон, не се лигави, няма примадонски номера, а пък трапчинката й на едната буза е като на братчето ми – иде ми да я щипна... И така ден след ден – вече не ги броя – вечер говорим за маршрута и времето, пием чай, слушаме истории всякакви в хижите, а туристите се оказаха непозната порода – майтапчии, не се изхвърлят, дават съвети откъде е вай-добре да се върви, не най-лесно, а най-красиво, чух истории, дето не ги пише в Интернет, научих разни трикове за раницата, за букови листа на носа, за да не се върнеш с опечен клюн... и всеки връх, и всяка ливада, пътека и камък  взеха да се запечатват в мозъка ми... А баща ми – аз такъв не го познавам – той пък говори за морето като за жив човек, даже една ясна вечер, на Бузлуджа, след като ни учи как да се ориентираме по звездите, нещо се отпусна и каза как се влюбил в мама. Рени мига-мига зад цайсите и тайно си бърше очите, а аз се моля никой да не ме пита нищо в този момент, щото сърцето ми е в гърлото – такова нещо никъде не съм изпитвал – нито в чата, нито във филмите с Киану Рийвс, нито с голите мадами от  списанията, нито никъде... Е, пак съм си същия – сутрин мърморя, на обед пъшкам, обаче вече е друго – сякаш съм в центъра на света, а не на третата  глуха в периферията, а Рени ми вика „какиното”, нищо че се оказа, че имаме само два месеца и 13 дни разлика – аз през януари, а тя –  ноември предната година... А пък баща ми на два пъти ми каза „мъжки” –  когато се излегна, без да види мравуняка и го чистих от ония човекоядци, щото няма да кажа, къде чак се бяха наврели... и пак, когато Рени си забрави портмонето с парите и документите до чешмата – тичах два часа до там и обатно – добре, че никой не беше ги свил... „Мъжки!!!”  Ти знаеш ли какво е баща ти да ти каже „Мъжки”???... И ми става все по-голям кеф да вървя, да си говорим  и без да искам даже припявам с тати и с Рени „Моя страна, моя България”... пък аз си мислех, че без слушалки и рап не може да се диша... Обаче, Рени е самоходна библиотека и като се качим на някой връх и тя почне: „Навред зелено: лесове,/ гори, гори до кръгозора,/ зелени чуки, долове,/ в зеленина потъва взора;/ в зелено къпят се очите,/ в зелено къпи се душата,/ смарагдени са планините/ и сенките, и светлината. /Зелени красоти, омая!/ Кипи живот във сила мощна. /Вред рай зелен! О, вред все тая/ природа царствено-разкошна!/, щото Вазов й бил от любимите, е и Шекспир с: „Мигът създава с майсторска ръка/ един вълшебен празник за очите./ Но миг по-късно нещо пак така/ това вълшебство разрушават дните”... пък аз само вицове зная, не че не се хилят с баща ми – скъсвам ги от смях, обаче на мен ми е малко тъпо да ги разказвам след като вече стъпах на Агликина поляна, на лобното място на Бенковски, на Шипка и в Котел, дето за първи път видяхме цивилизация и си напълнихме отново раниците. Влязохме и в музея на Берон, а екскурзоводката направо ме хвана за сърцето... Аз къде съм живял досега, бе, в дискотеките или в кафенетата? Мале-е, пък що кола съм изпил – цяла цистерна, а Рени и за нея си има теория и въобще не близва, обаче  имало нещо, с което още не била наясно –  дали Рила, или Пирин са й любимите планини, или да изчака още малко, преди да реши – и като се върнем след седмица, отивала с една група доброволци, спечелили проект, да подновяват маркировката в Странджа Сакар, че там било много зле... „ти що не дойдеш за шерпа да ми носиш боята – може да ти напиша името на някой камък”... Е, аз се хиля, обаче вътрешно съм навит и хвърлям поглед към баща ми, пък той се прави на непукист, свива рамене – „ти сам си решаваш”... Ле-ле-е това никога не е било...  И пак вървим, вървим и ставаме, и лягаме, и дъжд, и град, и пек, и се редят Върбишки проход, и Ришки проход, и Дюлински проход, и на 23-тия ден вечерта стигаме до село Емона и там – баща ми взема две стаи в хотела, правим прощална вечеря и ни налива по половин чаша червено и се чукваме за победителите и вдига тост колко е горд и с двамата,  и ни прегръща, и казва, че сутринта ще ни събуди рано да стигнем преди изгрев до морето и да не забравим двата камъка, дето от Ком ги носим и единия да го оставим на пясъка, пък другия да го измием в морето и да си го пазим за спомен, а той щял да чака мама с бебето и на Рени родителите да дойдат да ни вземат. И отиде да си легне, пък ние с Рени лафче цяла нощ и даже не лягаме да спим, а още в четири тръгваме към морето и я държа за ръка да не се спъне в тъмното, но май тя ме държи и ми е готино, и  ето го морето,  и се събуваме, и, човече,  чувам, че морето ми  говори – за първи път чувам гласа му и едва сега разбирам, че живея и ето го слънцето като око на събуден циклоп – това го казва Рени, аз мълча, щото нямам речник, обаче я целувам и вече, и тя няма думи, и двамата само мълчим, и си разменяме камъните – аз, нали съм тъп - моят е голям и Рени няма как да го носи на врата си, обаче аз нейният ще го пробия и цял живот ще си го нося на верижка... И слънцето се издига, и ние се къпем, и се смеем,  и времето спира... После чуваме клаксони на коли и мама, и Косьо, братчето, тича по пясъка и пада, и става, и пак тича и чувам за първи път: „ба-те”, „ба-те”... И аз го вдигам на ръце,  и го целувам по трапчинката, дето е като на Рени,  и мама целувам, и се моля да не ме погледне никой в лицето, защото правя едновременно три неща: плача, прегръщам и обичам... Айде, човече, за Странджа Сакар – друг път, щото сега бързам –  ще изпращаме Рени на летището, а тя такъв списък със задачи ми е спретнала, че докато я чакам една година да се върне от  Америка – трябва да съм ги свършил...  Ама аз се отплеснах и най-важното не ти казах – най-готиното е, че съм само на шестнайсет и половина  и целият живот и целият свят са пред мен, между другото – и пред теб...


 
   
« Последна редакция: октомври 28, 2014, 10:57:17 am от Людмил »
Активен